Обикновена стенна гущерка

Reptilia → Squamata → Lacertidae → Podarcis → Podarcis muralis

Sgrigua

Обикновената стенна гущерка ( Podarcis muralis ) се отличава с относително стройно и сплескано тяло – идеална адаптация за пъргаво придвижване сред цепнатини и по вертикални повърхности.

Възрастните обикновено достигат дължина 15 cm, а най-големите екземпляри могат да надхвърлят 20 cm, като това включва дългата опашка, която често е два пъти по-дълга от тялото.

Гърбът е силно променлив: цветовете варират от сиво до кафяво, понякога с зеленикави оттенъци, както и с различни тъмни ивици и мрежести шарки, които правят всеки индивид разпознаваем.

При мъжките главата е пропорционално по-голяма, а багрите – по-ярки, понякога с червеникави или оранжеви тонове, особено през размножителния период.

Коремът почти винаги е белезникав или жълтеникав с разпръснати тъмни петна, които помагат на гущерката да се слива с мозайката от светлина и сянка в средата си.

В топлите месеци са много активни; през пролетта често могат да се чуят мъжки, които се съревновават – чрез пози и движения – за най-добрите територии и женски.

Този вид е един от най-разпространените гущери в западна Лигурия и провинция Савона, среща се от морското равнище до приблизително 1 400 m надморска височина, например по склоновете на Монте Бейгуа.

Колонизира също островите Галинaра и Берджеджи.

В рамките на ареала си обикновената стенна гущерка проявява голяма екологична пластичност, като се адаптира дори към урбанизирани и повлияни от човека среди.

Обикновената стенна гущерка предпочита каменисти и слънчеви местообитания: сухи каменни стени, скали, сипеи, краища на гори и крайпътни зони, но не е рядкост да се срещне и в ливади, по стените на селскостопански постройки или дори в градски среди.

Изборът на местообитание изглежда зависи от наличието на сигурни укрития и повърхности, подходящи за терморегулация, често редуващи се с открити пространства, където гущерката може да се припича на слънце по време на най-активните часове.

Тази гущерка е типично дневна и показва значителна адаптивност в годишния си цикъл: зимната летаргия обикновено продължава от ноември до март, но в по-топли или защитени райони не е необичайно да се наблюдават активни индивиди и през зимата.

След зимуването започва размножителният период, който продължава през по-голямата част от пролетта и началото на лятото.

Женските снасят от 1 до 3 снасяния годишно, с по 5–10 яйца във всяко, които се излюпват след около 2–3 месеца.

Младите са самостоятелни от раждането и достигат полова зрялост след около две години.

В слънчеви дни видът е неуморим в терморегулацията си, като внимателно избира топли места за почивка, откъдето може бързо да се скрие при нужда.

По същество насекомоядна, обикновената стенна гущерка се храни с широка гама дребни безгръбначни: насекоми, паякообразни и други членестоноги, които улавя с бързи набези сред растителността или по топлите камъни на стените.

Множество хищници застрашават обикновената стенна гущерка, включително змии ( Hierophis viridiflavus , Coronella austriaca , Natrix helvetica , Malpolon monspessulanus ), птици и дребни до средни по размер бозайници като таралежа (Erinaceus europaeus) и порчето (Mustela nivalis).

Въпреки пъргавината и бързината си, оцеляването на вида може да бъде застрашено от фрагментация на местообитанията, причинена от урбанизация и автомобилен трафик.

Както много гущери, обикновената стенна гущерка притежава изключителната способност за каудална аутотомия: при опасност може доброволно да откъсне върха на опашката си, като така разсейва хищника и печели ценно време за бягство.

Опашката се регенерира за няколко месеца, макар обикновено да е по-къса и с различен цвят от оригиналната.